Откъс от втора глава

Бравата на вратата на спалнята се завъртя; вратата се отвори леко. В сумрака, Теса можеше да види само сенки, когато някой пристъпи в стаята. Тя се изстреля напред, замахвайки с тежката керамична кана с всичката си сила...
Сенчестата фигура се мръдна, бърза като камшик – но не достатъчно бързо; каната се заби в протегнатата й ръка преди да отлети от хватката на Теса и да се забие в далечната стена. Счупени парчета глина заваляха по пода, когато неканеният гост извика от болка.
За изненада на Теса, викът безспорно беше мъжки. Както и пороят от псувни, които го последваха.
Тя заотстъпва назад, тогава се спусна към вратата – но тя се беше затворила след нарушителя, и колкото и да се опитваше да завърти бравата, тя се поддаваше. Тя се завъртя, точно когато ярка светлина блесна в стаята като че слънцето беше изгряло.
Теса замига срещу сълзите в очите си – и зяпна.
Едно момче стоеше пред нея. Той едва ли беше няколко години по-възрастен от нея самата – на седемнадесет, може би осемнадесет. Беше облечен като че ли в работнически дрехи: изтъркано черно яке и панталони, и тежки ботуши. Не носеше жилетка, но имаше дебел кожен колан с множество оръжия, висящи от него – ками, сгъваеми ножове и неща, които приличаха на мечове от лед.
В дясната си ръка, той държеше нещо като камък – той светеше, снабдявайки стаята със светлината, която почти беше ослепила Теса. Другата му ръка – тясна и с дълги пръсти – кървеше, където тя я беше порязала с каната.
Но не това я накара да се зазяпа. Той имаше най-красивото лице, което тя някога бе виждала. Оплетена черна коса и очи като синьо стъкло. Един белег върху дясната му буза, който някак не разваляше красотата, а я засилваше. Той изглеждаше като всеки въображаем герой, който тя някога си беше представяше. Само дето тя никога не си беше представяла някой от тях да я кълне, докато клати кървящата си ръка в обвинителен жест.
Той изглежда осъзна, че тя го зяпаше, защото псувните спряха.
- Ти ме поряза. – каза той. Гласът му беше приятен. Британски. Много обикновен.
Той погледна към ръката си с критичен интерес. – Така ли се отнасяш към някого, който просто се опитва да те спаси?
- Да ме спаси? – отвърна Теса. Тя примига срещу него. – Кой си ти?
- Уил. – каза той и протегна кървящата си ръка. – Уил Херондейл.